Всичко може да се договори, Гевин Кенеди

Заинтригува ме статията на Виржини http://nuansi.wordpress.com за умението на децата да преговарят и прочетох книжката на Гевин Кенеди "Всичко може да се договори".
По забавен и ненатрапчив начин авторът ни кара да се замислим какъв тип поведение имаме в подобни ситуации. Той го сравнява с това на магаре, овца, лисица, бухал :)

Магарета: Когато блажено не осъзнавате възможностите.

Овце: Винаги, когато мислите, че получаваното от вас е приемливо(c‚est la vie! *) и винаги, когато другите твърде лесно ви принуждават да правите определен избор, сте като овце на заколение възможностите.

Лисици: Когато наистина знаете какво става и истински вярвате,че заслужавате онова, което договаряте. Много Лисици успяват просто заради непочтеността си

Бъдете толкова непочтени, колкото искате другите да са непочтени с вас.

Бухали: Когато изборът ви при преговорите показва, че проумявате дългосрочната полза от развиването на искрени взаимоотношения, за да получите резултатите от преговорите, които наистина заслужавате, и когато показвате, че сте напълно подготвени за заплахите и възможностите, произтичащи от взетите решения. Печелите уважение заради делата си и от начина, по който действате.

Всички преговарящи трябва да внимават: много Бухали са прикрити Лисици!

Интересно е, че децата бързо научават какво искате най-много и заплашват да го развалят или да ви лишат от него, за да получат онова, което искат.

Децата

• знаят какво искат;

• знаят как да го получат (те са изучили родителите си, преди да

могат да четат);

• са напълно безмилостни в желанията си;

• нямат срам, нямат угризения, нямат чувство за вина;

• не са захранени с “млякото на човешката доброта”, ако то заста-

ва на пътя към онова, което желаят;

• вярват, че родителите са “бездънни ями” за “лакомства”;

• нямат дългосрочни планове.

Родителите

• непоследователно се предават/не се предават пред децата си;

• се предават един пред друг;

• имат чувство за отговорност;

• лесно се засрамват;

• страдат от непрестанни угризения;

• чувстват се виновни! (са виновни!);

• са извори на човешка доброта;

• не са “бездънни ями” за всичко;

• мислят в дългосрочен план.

Резултат: Децата “печелят” повече преговори, отколкото губят.

Можем ли да се поучим от поведението на децата? 

И дали винаги трябва да печелим, когато водим преговори? 

Понякога може би не осъзнаваме кое е най-доброто за нас самите?

В електронен вариант може да намерите книгата тук: http://www.novavizia.net/pdf_uploads/Vsichko-moje-da-se-dogovori.pdf